Село Ивайло е съставено от бившите села Кула и Касаплий. То се намира най-близо до град Пазарджик село, на 1 км разстояние северно от града. Разположено по дължината на бившия тополнишки канал Делиарк в който се е вливало откъм север Теликдере и е представлявал малка река. Землището на Ивайло изобилства с много извори. Съществуването на местността Алтън пара (Златна местност) е доказателство за плодородното му землище.

Село Ивайло е богато на исторически паметници от тракийската епоха, това са 18 доста големи надгробни могили и остатъци от тракийски селища. При копането на пръст за тухли в една от тях, наречена Голямата могила, са открити части от погребална колесница. В местността Алтън пара също има могили в които тук са открити големи делви.

По-старо е бившето село Касаплий, на изток от панагюрското шосе и на юг от Делиарк, което днес съставлява средната махала на Ивайло. Първоначално то е било турско село. Според народното предание, турците измрели от някаква епидемия и на тяхно място дошли българи. В него били построени два чифлика, които са разрушени по време на Освобождението. Последният притежател на единия чифлик бил беят Стамболлията от Пазарджик, а последният притежател на другия чифлик бил гъркът Лало Гушаа, също от Пазарджик. По всяка верояност около чифлиците се е събрало българско население. Според Стефан Захариев името на селото Касаплий (Касаплъ) вероятно е във връзка с „касаплък“ – клане на добитък от турците, жители на селото. Има и други предположения, защото през 1845 г. селото се е наричало Касабалар или Кесабанлъ, което може би показва връзката на селото с град Пазарджик, по-конкретно като част от него.

Другото съставно село Кула, което заемало най-източната махала на селото, било по-ново и по-малко. Възникнало е във връзка с чифлика на Асан бей Каванзоглу. Този чифлик е бил един от най-големите в Пазарджишко. Имал голяма кула, от която селото получава името си. Било е чисто българско село, чието население предимно от работници се събира около чифлика.

След Освобождението Касаплий и Кула биват обединени с общото име Кула–Касаплий, което през 1934 г. е заменено от днешното Ивайло.

В село Ивайло (Кула-Касаплии)-Пазарджишко до 1941 година не е имало църква. Като енория обаче е съществувала, но е била като съставка към църквата „Св. св. Константин и Елена“ град Пазарджик. Още от 1922/1923 година, под главната инициатива на жителя от Ивайло – Стойко Георгиев Велев, по прякор „Рака“, се е повдигнал въпроса за построяването на самостоятелна църква в селото. Митрополията в Пловдив взела присърце желанието им. Започнало да се подготвя документация, сметки, планове. Под ръководството на архитект-проектант Стоян Михайлов чертежите били готови през 1937 година. Църквата представлявала „корабка“, с размери 20x10 м и височина с издаденото на олтара 22-10-8 метра. Камбанарията, която се издига от самата църква на западния и край, надвишава сградата с още 5 метра. Ръководството на строежа е било предадено на свещеник Стефан Филипов от село Сарая, Пазарджишко.

Тогавашният кмет Георги Йорданов Благов определил и дял от общинската мера за място на църквата. Това се наложило, поради това, че помпената станция взела подарените ниви от жителите на селото и била дадена селска мера, която днес е превърната в селски парк. Цялото село изявило желание да помага с каруци и труд. Строежът на църквата бил поверен на майстора-строител Илко Хубенов Цаковски от Пазарджик. Строежът започнал през 1938 година. Поради мобилизация на майстора през 1940 година, работата продължил майстор-строител Тодор Нонков Стойнов от село Козирог, Габровско, но и той не могъл да я завърши напълно. Накрая строенето било дадено на Георги Илиев Пелтеков от село Гелеменово, Пазарджишко, за да довърши балкона,  стълбите отвън, вътрешността, да направи циментова мазилка на пода. През 1941 година църквата била напълно завършена. Пристъпило се към вътрешно уреждане. По инициатива на Стойко Георгиев Велев, който приканил жителите на селото да помогнат за обзавеждането на църквата, братята Петър и Любен Немски обещали да закупят иконостаса. Дали поръчка при майстор-резбаря Марчо Радулов Марчев от гр. София, който направил иконостаса и резбата по него през 1942 година. На следващата година – 1943, художник-зографът Петър Илиев Джамджиев нарисувал иконите на иконостаса, които били закупени от жителите на селото и подарени на църквата. 

В село Ивайло (Кула-Касаплии)-Пазарджишко до 1941 година не е имало църква. Като енория обаче е съществувала, но е била като съставка към църквата „Св. св. Константин и Елена“ град Пазарджик. Още от 1922/1923 година, под главната инициатива на жителя от Ивайло – Стойко Георгиев Велев, по прякор „Рака“, се е повдигнал въпроса за построяването на самостоятелна църква в селото. Митрополията в Пловдив взела присърце желанието им. Започнало да се подготвя документация, сметки, планове. Под ръководството на архитект-проектант Стоян Михайлов чертежите били готови през 1937 година. Църквата представлявала „корабка“, с размери 20x10 м и височина с издаденото на олтара 22-10-8 метра. Камбанарията, която се издига от самата църква на западния и край, надвишава сградата с още 5 метра. Ръководството на строежа е било предадено на свещеник Стефан Филипов от село Сарая, Пазарджишко.

Тогавашният кмет Георги Йорданов Благов определил и дял от общинската мера за място на църквата. Това се наложило, поради това, че помпената станция взела подарените ниви от жителите на селото и била дадена селска мера, която днес е превърната в селски парк. Цялото село изявило желание да помага с каруци и труд. Строежът на църквата бил поверен на майстора-строител Илко Хубенов Цаковски от Пазарджик. Строежът започнал през 1938 година. Поради мобилизация на майстора през 1940 година, работата продължил майстор-строител Тодор Нонков Стойнов от село Козирог, Габровско, но и той не могъл да я завърши напълно. Накрая строенето било дадено на Георги Илиев Пелтеков от село Гелеменово, Пазарджишко, за да довърши балкона,  стълбите отвън, вътрешността, да направи циментова мазилка на пода. През 1941 година църквата била напълно завършена. Пристъпило се към вътрешно уреждане. По инициатива на Стойко Георгиев Велев, който приканил жителите на селото да помогнат за обзавеждането на църквата, братята Петър и Любен Немски обещали да закупят иконостаса. Дали поръчка при майстор-резбаря Марчо Радулов Марчев от гр. София, който направил иконостаса и резбата по него през 1942 година. На следващата година – 1943, художник-зографът Петър Илиев Джамджиев нарисувал иконите на иконостаса, които били закупени от жителите на селото и подарени на църквата.