Градът, опнат на три реки, с най-старите съкровища

Град Пазарджик е основан през първата четвърт на ХV век и възниква като търговско средище на международния път Сингидунум, свързващ Европа с Мала Азия. През ХVІ в. градът става център на отделна административна единица – кааза (до Освобождението през 1878г.). През 1865г. в него живеят около 25 000 души като българите са 2 пъти повече от турците. По време на първото преброяване на населението в Източна Румелия през 1884г. Пазарджик е втори по големина град след Пловдив с 15 425 жители. До 1900г. е център на Татарпазарджишкото окръжие, включващо Пазарджишка, Панагюрска, Пещерска и Ихтиманска околии.

През османското владичество Пазарджик се споменава от много пътешественици като голямо и богато селище, пазарен център и оживено занаятчийски, търговско и транспортно средище. През ХVІІ и ХVІІІ в. градът се развива като пристанище-склад на р. Марица за зърнени храни, ориз, вино, дървен материал от Родопите и желязо от Самоков. Реката е използвана като воден път, по която със салове се извозвали стоки за Одрин и Цариград. Югоизточно от града от 30 юни до 15 август се провеждал т.нар. Марашки панаир. През първата половина на ХІХ в. населението се занимавало със зеленчукопроизводство, земеделие, животновъдство. Развитието на занаятчийството бележи своя връх. Занаятчийското и търговското население съставлявало 70% от цялото население на града.

През епохата на Възраждането Пазарджик е важно духовно огнище на българщината. Най-значителна фигура в духовното развитие на Пазарджик в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век е епископ Дионисий Агатоникийски – висш духовник, патриот, народен будител. През 1823г. той построява със собствени средства сграда и открива обществено килийно училище. През 1842г. с общото съгласие на еснафските организации в града е изградена двуетажна сграда за училище. През 1845г. се поставя началото на новобългарското светско училище в Пазарджик. Три години по-късно е открито и девическо училище.

В гр. Пазарджик е роден и работил и първият български краевед Стефан Захариев (1810 – 1871). През 1870г. във Виена е издадено неговото “Географико–историко–статистическо описание на Татар Пазарджишката кааза”, в което са поместени изобилни материали за географията, историята и археологията на Пазарджишкия край. През 1859г. в Пазарджик се празнува за първи път празникът на Св. св. Кирил и Методий.

Жителите на гр. Пазарджик водят енергична борба за църковна независимост и през 1859г. отхвърлят властта на гръцката патриаршия. Главни деятели на църковната борба са Стефан Захариев, Кара Никола Ангелов, Станислав Доспевски и др. като Ст. Захариев е ръководил църковната борба и в източните краища на Македония, Неврокопско, Драмско, Серско.

През ХVІ в. В Пазарджик се построяват и големи обществени сгради – Ески джамия, Паша хамам, Куршум хан и др. Архитектурният облик на града се оформя през Възраждането. Построени са много възрожденски къщи по подобие на пловдивските.

През 1869 г. Левски посещава за първи път Пазарджик и основава революционен комитет с председател Георги Консулов. През м.февруари 1876г. Г. Бенковски възстановява революционният комитет с председател Яков Матакиев. Пазарджик не въстава през Април 1876-а, но помага значително за организирането на въстанието в околните селища. След потушаването на въстанието пазарджишките обществени деятели се грижат за пострадалите и изпращат петиции до Великите сили за закрила на българското население.
След освобождението на града от войските на ген. Гурко на 14 януари 1878г. местното население се включва активно в борбата за Съединение. Градът дава изтъкнати личности – деятели в изграждането на Съвременна България.

След 1878г. занаятчийството в Пазарджик запада. Градът се развива като пазарен и важен транспортен и търговски център на богат селскостопански район. Фабричната индустрия се заражда около 1888 – 1890 г., когато са построени оризарна, мелница за брашно и работилница за манипулиране на тютюн за износ. Пазарджик получава славата на град на ориза, конопа, виното, тютюна и зеленчуците.

През 1930 – 1947г. градът е селскостопански промишлен център с развита хранително-вкусова, каучукова, дървопреработваща, текстилна, керамична и картонажна промишленост.