Пазарджик е основан през 1485 г. като важна пътна станция и тържище на пътя от Белград към Цариград, казват историците. Изграден е около бреговете на три реки - Тополница, Луда Яна и Марица, като последната днес го дели на две зони - жилищна и промишлена.  Градът е с древна история и традиции, запазил е духа на траките, населявали района, възрожденските идеи на Константин Величков и Станислав Доспевски, на големите лирици на България - Димитър Бояджиев, Никола Фурнаджиев и Теодор Траянов.

Символ на Пазарджик е сградата на Старата поща, която е построена през 1911 г. по проект на арх. Койчев. Намира се в центъра на града, с часовникова кула и е разположена на три улици. Катедралната църква “Св. Богородица”, построена през 1836-37г., е най-голямата възрожденска църква в България. Изключителна културно-историческа ценност представлява нейният дърворезбован иконостас. Той е дело на майстори резбари от Дебърско-мияшката школа, в която са участвали и местни майстори. Иконостасът е едно от най-високите постижения на българското изобразително изкуство през Възраждането и е под закрилата на ЮНЕСКО.

Сред най-запазените възрожденски паметници в града е къщата на Н. Христович. Построена е през 1850 г. и е дело на майстори от прочутата брациговска архитектурна школа. Днес в двуетажната сграда е разположена етнографска експозиция на регионалния исторически музей в Пазарджик. В града се намира и родната къща музей на К. Величков (1855-1907)-активен участник в национално освободителните борби, политик и държавник, поет, преводач и художник. Уникалната къща музей на първия академичен български художник Станислав Доспевски, завършил портретна живопис в Санкт Петербург, е изписана лично от него. Построена е през 1864 г. от брациговски майстори и е обявена за архитектурно-художествен и исторически паметник от национално значение. Куршум джамия в Пазарджик е обявена за архитектурен паметник на културата.

В периода на османското владичество в града са съградени 20 джамии. До днес е

запазена само Куршум джамия, която е строена през ХV в. и е била прочута с най-високото си минаре. Регионален исторически музей в Пазарджик съхранява в своите фондове близо 80 хил. безценни свидетелства за миналото на пазарджишкия край. Неслучайно той е включен в списъка на 100-те национални туристически обекта. Малко известен факт е, че във фондовете на музея се съхраняват  три уникални съкровища, достойни за световните музейни зали. Съкровищата от с. Лесичово, с. Равногор и с. Црънча са различни по своя характер и датировка, но доказват космополитността на Пазарджишкия край в миналото, важността на областта като търговско средище, дом на развити култури и знатни родове. Съкровището от пазарджишкото с. Равногор е открито през август 1987 г. от покойния вече археолог д-р Георги Китов при проучване на могилен некропол в местността Чемериката. Съкровището се датира от 2 - 1 в. пр.Хр. Експонирано е в редица западноевропейски държави - Швейцария, Белгия, Германия, Франция, както и в САЩ и Япония като част от общи изложби, представящи тракийското наследство по нашите земи.

 Съкровището от с. Црънча е открито през 1960 г. под един голям камък Състои се от накити, колан и 21 венециански гроша на дож Тиеполо (1226-1249). Различните части на съкровището са сребърни с позлата, с изключение на прочелник, който е без позлата.

Съкровището от Лесичово е намерено през 1977 г. при изкопни работи за телефонен кабел в землището на селото. В него има 13 накита, тасче, златарски припой и 5 сребърни мъниста.

Край пазарджишкото село Величково са намерени и прословутите монети на дероните, които са единствени по рода си в света. Една от тях се съхранява в пазарджишкия музей. В началото на август т. г. при разкопки на селищна могила Юнаците археолози откриха  най-старото  злато в Европа Миниатюрно мънисто с тегло 15 сантиграма, което е с около 300 г. по- старо от златото, намерено във варненския некропол. Могилата се намира само на 3 км. от Пазарджик.

Според археолози там се е намирал и най-ранния град в Европа, възникнал през 4700-4600 г. пр. Хр., наречен още от тях Града на птиците. В сградата на музея в Пазарджик е и местната художествена галерия “Ст. Доспевски”, в която се съхраняват уникални образци на българското изобразително изкуство. Пазарджик е и единственият град у нас с истински остров между двата ръкава на р. Марица в града, който е превърнат в прекрасен парк и е уникално място за отдих и спорт. Градският парк - остров “Свобода” (Острова), е любимо място за почивка и развлечения на жителите и гостите на Пазарджик.

През последните години след пълното му реновиране от настоящата администрация на града той се превърна във визитна картичка на Пазарджик и туристическа атракция. В парк-острова на Пазарджик се намира и най-голямата в света пейка. Тя е с дължина от 1014 метра и на нея могат да седнат около 2020 души.

Константин Величков е един от известните хора, родени в Пазарджик през 1855 г. Той е писател, преводач, политик, депутат, министър в няколко правителства. Умира в Гренобъл, Франция, през 1907 г.

Негов съгражданин е Никола Фурнаджиев е български поет и преводач. Роден е в Пазарджик през 1903 г. Бил е главен редактор на вестник “Литературен фронт” и издателство “Български писател”. Той е един от групата представители на т.нар. септемврийска поезия.

Димитър Бояджиев е български поет, определен за един от първите майстори на елегията в българската литература заедно с Димчо Дебелянов. Роден е в Пазарджик през 1880г. Самоубива се през 1911г. заради нещастна любов.

Теодор Траянов също е от Пазарджик. Смятан е за родоначалник на българския символизъм в поезията заедно с Пейо Яворов. Роден е в Пазарджик през 1882г. Умира в София през 1945 година.

Катедрална църква “Св. Богородица”, бул. “България” № 50. Построена е през 1836-37 г. Най-голямата възрожденска църква в България. Архитектурно-художествен паметник на културата от национално значение. Изключителна културно-историческа ценност представлява дърворезбеният иконостас - дело на майстори-резбари от Дебърско-мияшката школа, в която са участвали и местни майстори. Иконостасът е едно от най-високите постижения на българското изобразително изкуство през Възраждането.

Къщата е на ул. “Отец Паисий” № 8. Построена е през 1850 г. - дело на майстори от Брациговската архитектурна школа. Архитектурно-художествен паметник на културата от национално значение. Двуетажна сграда, най-голямата запазена къща в Пазарджик от епохата на Възраждането. Днес – етнографска експозиция на Регионален исторически музей – Пазарджик. Една от големите  къщи от епохата на Възраждането в Пазарджик е тази на Николаки Христович. Като най-добър експонат от това време тя е реставрирана и превърната в Етнографски музей. Сградата е обявена за национален архитектурно-художествен паметник на културата в брой 25 на Държавен вестник от 1998 г. Тя  е разположена на улица  "Отец Паисий" срещу двора на църквата "Света Богородица" и е построена от брациговски майстори.

Николаки Христович се преселил в Пазарджик от Сестримо. Тъй като неговият занаят, джелепството, носил по онова време големи доходи, той бързо забогатял. Като заможен човек построил хубава къща през 1850-а от цариградски тип. Сградата била на два ката, симетрична, с голям салон и от двете му страни по 3 стаи. Към втория етаж водели извити стълби. Висок дувар и до днес огражда къщата и двора, който бил огромен и постлан с едри каменни плочи.

Стените вътре в къщата били изографисани. По дъсчените тавани имало чудни фигури, картини и портрети. В почти всяка стая имало високи бакърени мангани, шарени килими и черги. Гостната била наредена с виенски столове и маса, с нагиздена алафранга  и широки миндери. Всяка стая имала по 5-6 прозореца. На всеки от тях висели тежки червени пердета.

Богатството на Христович го правило голям човек и турците му имали уважение. Добре живеел той с тях,но не забравял и църковните работи. Чорбаджийството и гърчеенето му го карали да държи позиция, противна на църковните деятели. Христович, брат му Георги и чорбаджи Велчо с поведението си колкото помагали за църковната борба, толкова и пречели. Все пак българщината надвила у джелепина. Промяната у него се дължала на сина му Тодор, който бил един от първите членове на комитета, основан от Бенковски. Въпреки че бил член на Меджлиса, Николаки Христович съобщил на сина си Тодор, че Азис паша тръгва към Панагюрище да потушава бунта. През Освободителната война Николаки Христович бил отведен на заточение, но по нареждане на султана бил освободен още в Цариград.

Потомството на Николаки Христович тръгнало по пътя на просветните българи. Синът му Тодор станал  съдия в Пазарджик. Негов племенник бил Георги Христович, който бил  учен агроном. Той направил образцово земеделско стопанство и винарска изба в Саранбей (Септември).

Друг известен чорбаджия през Възраждането бил Велчо. Неговият дом се намирал на улица "Георги Бенковски". Пазарджиклии наричали къщата му "конака". Тя била стара сграда на два ката, но вътре наредена по чорбаджийски. Дворът бил широк и в него имало ниски къщички за измекярите му.

Като всеки чорбаджия, и той бил тачен от турците. Имал достъп в конака, участвал в Меджлиса. По време на въстанието чорбаджи Велчо отървал от въжето не един бунтовник. До местния революционен комитет обаче достигнали и слухове,че бил приятел на турците,че предавал революционерите. Членовете на комитета решели да приложат "устава" или с други думи предателят да бъде наказан със смърт. Тези слухове достигнали до самия Левски. Той поискал да разбере истината. Наредил да  се направи събрание и чорбаджията да бъде поканен на него. По време на събранието Весил Левски се скрил, за да слуша. Членовете обсъждали въпросите на борбата.  Самият чорбаджи Велчо също взел думата. Давал добри съвети и наставления. Обещал подкрепата си за общото дело и дори къщата си за укриване на подгонени революционери. След като си отишъл, Левски излязъл от тайника и казал на членовете: "Народен човек е чорбаджи Велчо, пазете го като очите си!".

Не по-малко известна била сградата на Ръжанковия хан. След Освобождението от него останала само паметна плоча на жилищен блок на улица "Батак". Някога в хана отсядали Левски и Бенковски, но след това от него останала само една стара, грохнала сграда от кирпич и дърво.

В Ръжанковия хан имало скривалище и тъмна стая, но тъй като се намирал в турската махала, Левски избягвал да преспива в него. Най-често оставял коня, влизал в хана и поздравявал присъстващите. След като изпиел кафето си, той изчезвал някъде с ханджията. С големия брат, Никола Ръжанков, Васил Левски, се познавал още от Букурещ. Затова като пристигнал  за първи път в Пазарджик, той дошъл при стар приятел. Когато в студената вече на 4 февруари 1876-а Бенковски дошъл в Пазарджик, Отон Иванов и Георги Манев  го отвели именно в Ръжанковия хан.  Оттам те отишли във Варошкото училище, където бил основан Вторият революционен комитет.
По-малкият брат, Иван Ръжанков, също не бил чужд на революционното движение. Съзаклятник, приятел и укривател на Левски, Бенковски и Волов, след бягството на брат си той бил арестуван, осъден и изпратен в Одринския затвор. След Априлското въстание наново бил съден и заточен в Мала Азия. Доживял свободата и се прибрал в родния Пазарджик, където бил избиран за заместник-кмет.

Източник:  Александра МУСИЕВСКА, "Пазарджишка Марица"

Къща музей „Константин Величков“ е роден дом на най-видната личност, която Пазарджик дава на българското Възраждане – Константин Величков (1855-1907).
Сградата е построена през 1850 г. и е обявена за архитектурно-художествен и исторически паметник на културата от национално значение.
В дома са възстановени интериори с традиционната възрожденска уредба. Могат да се видят рождената стая на Величков, работната му стая с изписани стени и алафранга. Запазена е и стаята, в която най-голямата сестра на Величков – Теофана ушива знамето на пазарджишките въстаници през 1876 г. Като семейна реликва е съхранена икона Ерусалимия от 1856 г.

Оригиналните материали и богатата фотодокументална експозиция разкриват народополезната работа на Величков като забележителен общественик, просветител, активен участник в национално-освободителните борби, политик и държавник в следосвобожденска България, писател, преводач и художник. Показана е единствената запазена вещ на писателя – орден „Св. Александър“ V степен за изключителните заслуги на Константин Величков към българската история и култура. Експозицията представя и документи на комитета „Константин Величков“, създаден с цел издигане паметник в родния град и издаване литературното наследство на бележития ни съгражданин.

гр. Пазарджик , ул. Теодор Траянов №6

https://museum-pz.com/wp/kyshta-muzei-konstantin-velichkov/

Къща музей „Станислав Доспевски” е единственият в България дом - музей на възрожденски художник. Сградата е построена през 1864 г. по проект на Станислав Доспевски от прочутите брациговски майстори, и е в стил характерен за периода на Възраждането. На фронтона й е изписано: ”Притяжание Станислава Д. Доспесково - Самоковца, 1864”. В салона на къщата, Станислав Доспевски рисува стенописи изобразяващи: “Смяна на стражата пред императорския дворец в Петербург”, “Площада на Пушкин в Одеса” и “Протока “Златният рог” в Цариград”.
В дома на Станислав Доспевски са се уреждали първите сбирки на вътрешния революционен комитет и на първото женско дружество в България “Просвета”. През 1945 г. къщата е дарена от вторият син на художника - Борис Доспевски.

Обявена е за музей през 1952 г., а през 1964 г. за паметник на културата. С Решение № 50 от 2 август 1966 г. на Окръжния народен съвет град Пазарджик, къщата-музей се обединява с Художествена галерия „Станислав Доспевски”.
Днес къщата на Станислав Доспевски е сред 100-те национални туристически обекта.

Станислав Доспевски с рождено име Замфир (Зафир) Зограф е син на Димитър Зограф и племенник на Захари Зограф, видни представители на Самоковската иконописна школа. Доспевски е един от първите художници с академично образование в България. Художественото му наследство включва икони, портрети, рисунки и стенописи.
Станислав Доспевски дейно участва в обществения живот, той е един от създателите на читалище „Виделина” в град Пазарджик. Включва се в националноосвободителното движение. Поддържа връзки с Васил Левски, Ангел Кънчев, Димитър Общи и други революционери. По време на Априлското въстание събира помощи, приютява бежанци и изпраща дописки до европейския печат. През 1877 е Арестуван от турските власти и през 1878 Умира при неизяснени обстоятелства в затвора „Мехтерхане” в Цариград.

Къща-музей ”Станислав Доспевски”

Бул. „Княгиня  Мария Луиза” № 54

Сградата е на ул. “Асен  Златаров” № 10 - Пазарджик. Символ на града.  Старата поща. Емблематичната сграда, запазила обаянието на възрожденската архитектура. Отношението към нея не се е променило и до днес. Да посетиш Пазарджик и да не направиш поне няколко кадъра с величествената Часовникова кула е като да отидеш до Рим, без да видиш папата.

Хубавото е, че Старата поща е сред малкото - поне засега - възрожденски постройки в града ни в добро състояние. Тя беше напълно реставрирана след голям пожар през 1994 г. След него са нанесени огромни щети, включително и върху кулата. Но общината и тогавашният кмет реагират бързо и адекватно, спасявайки най-пазарджишкия символ от пепелта. В акцията се включват мнозина. Събрани са парични дарения, други помагат с доброволен труд.  Освен хората, възкресили Старата поща след огнения инцидент, за красотата на пазарджишкия символ благодарности дължим и на известния български архитект Пенчо Койчев, по чийто проект е издигнато зданието през 1910 година. Строежът започва по предложение на Дирекцията на пощите и телеграфите в парцел, собственост на храма "Света Богородица" и за сметка на черквата, която по-късно да реализира приходи от наеми. В плана на арх. Койчев, запазен в архивите на църквата, са отбелязани помещение за аптека (каквато е имало до 1972 г.) и три помещения за дюкяни на приземния етаж.

Сградата е строена на два етапа. От 1907 до 1910 г. дейността извършва предприемач от Пловдив.  В сграда се настаняват пощенските служби и техният персонал, който се състои от 10 чиновници и 7 служещи с началник С. Стайков. От 1949 до 1972 г. в зданието е настанен и съдът на града, тъй като Съдебната палата е заета от Градския и Околийския комитети на БКП, а от началото на 1959-а - и от Окръжния комитет на партията. От 15 декември 1972 г. до пролетта на 1992 г. сградата е използвана за Дом на българо-съветската дружба. След това е реституирана и неин собственик отново става настоятелството при църквата "Света Богородица", а част от помещенията се ползват от различни фирми под наем. Едно от тях е знаковото кафене "Часовника".

За съжаление, Пазарджик си има само една-единствена възрожденска постройка по проект на арх. Пенчо Койчев, останал в историята на страната със съдебните палати в София, Русе, Етрополе, Пещера, с двореца в Царска Бистрица, Самоков, и още ред брилянтни творения. Преустройството на Народното събрание също е негово дело - за да бъде дълги години сградата една непоклатима хубост в сърцевината на София. Наричат го достойният наследник на Кольо Фичето.

Пенчо Койчев е роден в Дряново на 27 януари 1876 г. Бунтовната година малко преди Освобождението не предлагала лесен живот за местните. Бащата Генчо Койчев бил строител, кръстосвал близки и далечни земи, за да изкарва прехраната на семейството. През 1879 г. решил да търси щастие в Силистра, където живеел неговият брат Райчо. Натоварил семейството и покъщнината на една биволска кола и така стигнали до Русе, а от там с параход до Силистра. Генчо Койчев починал през 1913 г., когато не понесъл прочетената във вестника новина, че Южна Добруджа става част от Румъния. Цана Койчева трябвало да доотгледа сама трите деца - Пенчо, Иван (офицер) и Велика.

Пенчо завършва Русенската реална гимназия през 1896-та, а по време на обучението си се отличава като особено силен по математика и рисуване. Заминава в град Гент, Белгия да учи, а през 1901 г. завършва с отличие и получава диплома за инженер-архитект. Предлагат му да стане асистент в университета, а негови чертежи десетилетия напред са били изложени в коридорите, за да бъдат образци за следващите студенти, но той отказва и през 1901 се завръща в България. Именно в Белгия усвоява съвременната архитектура с явни предпочитания към романския стил.

Днес според повечето специалисти именно в декоративните елементи на Съдебната палата можем да открием рафинирания национал романтизъм на арх. Койчев. Факт е, че много по-силни изяви на националромантичния стил могат да се видят в неговите по-ранни сгради като мавзолей-костницата в Плевен (1903), двореца в Царска Бистрица (1911) или старата поща в Пазарджик (1907). Причините за този стилистичен избор включват умишлено търсената монументалност и простота на сградата, както и творческата зрялост на самия автор. Строгата неокласическа интерпретация на основните обеми при Койчев вече показва и едно по-сурово следвоенно отношение към властовата организация. Арх. Пенчо Койчев умира на рождената си дата - 27 януари, през 1957 година, от кръвоизлив в мозъка.

 https://www.marica.bg/region/pazardjik/s

Сградата на читалище “Виделина” е на бул. “България” № 25 - Пазарджик. Построена е през 1904 г. Архитектурен и исторически паметник на културата. Според историческите данни, читалищата са се появили през 50-те години на ХIX в. като за първо се смята читалището в Свищов. (30 януари 1856г.) Читалище „Виделина“ (в Пазарджик) възниква точно шест години по-късно – през 1862 г., което го прави едно от първите създадени читалища в Южна България. В него са се изявявали личности, чиито паметници виждаме днес, а булеварди и площади носят техните имена – не само в Пазарджик, а и в цяла България. Имена като Стефан Захариев, Станислав Доспевски, Константин Величков, Георги Консулов, Йордан Ненов, Петко Машев, Петър Бонев, Яков Матакиев, Тодор Пенев и още представители на будния, възрожденски елит.

         Периодите на развитие на пазарджишкото читалище „Виделина“ могат условно да се разделят на четири етапа. Ранният, първи етап, обхваща годините от лятото на 1862 г. до 18 януари 1885 г.; вторият етап – от 18 януари 1885 г. до 9 септември 1944 г.; третият – от 9 септември 1944 г. до 17 юни 1997, а периода след тази дата се счита за настоящия, модерен етап.

Първата стъпка за изграждане на Читалище „Виделина”  се прави през 1897 г., когато общинското управление подарява на читалищното настоятелство 2503 кв.м. в квартал Вароша (мястото на днешната сграда), а след това, на 24 април 1898, се издава и крепостния акт, чрез който всичко става законно. Нуждите на пазарджиклии обаче не се задоволяват с малкото – те искат сграда в модерен архитектурен стил и такава, която да може да покрива всичките дейности, извършвани вътре. Ето защо се обръщат към първото архитектурно дружество в България на арх. Никола Лазаров, който по-късно проектира сгради като Минералната баня в Плевен, Военния клуб в София, основната сграда в двореца Врана и други емблематични сгради за българската архитектура от онова време. Едно от основните изисквания към архитекта е салонът и сцената да са достатъчно големи за изпълнение на театрални представления. Гражданите в Пазарджик откликват с ентусиазъм към новия проект – освен настоятелите, лични дарения правят търговци, учители, адвокати, лекари, държавни чиновници или просто родолюбиви пазарджиклии. Дарения правят и Църковното настоятелство на най-големия храм в Пазарджик – катедралната църква „Св. Богородица“, както и еснафските съсловия в града.

         След два етапа в изграждането си и множество перипетии, читалищната сграда е завършена през 1904 г. и вече разполага с отделни зали като библиотека, читалня, театрален салон, гримьорни и бюфет. Обновеното читалище бързо се налага като културната точка в града и по-голямото пространство му дава възможност да учреди или приеме под стряхата си и други важни обществени институции и дейности като:

• 1901-1918 г. - спортното дружество „Еледжишки юнак“ и неговите физкултурни прояви.
• през 1902 г. се открива читалня на читалището в отделна стая
• през 1906 г. се сформира първия граждански оркестър с диригент Георги Абаджиев
• в края на 1911 г. се учредява музей, с уредник д-р Илия Матакиев
• пак през 1911 г. читалищната сграда се електрифицира, открива се първия кинотеатър в Пазарджик „Илюзион“ и е изнесена първата оперета „Крадци“, дело на местния музикант Коста Георгиев.

        След края на войните живота в читалището се възражда с пълна сила –към него е сформирана младежка театрална група с ръководител опитния читалищен деец Христо Д. Генов, както и граждански хор с диригент Коста Георгиев. Друго много важно събитие за този период от развитието на читалището е създадения към него през 1922 г. Народен университет с физико-математически, историко-филологически и юридически факултети Сред българските интелектуалци, изнасяли лекции са Антон Страшимиров, проф. Иван Батаклиев, проф. Иван Шишманов, проф. Асен Златаров, Дора Габе и др. Лекции водят и чужди интелектуалци като проф. Енрико Дамяни, д-р Жорж Нурижан, проф. Венедикт Мякотин и т.н. Провеждат се и публични или политически събрания водени от Димитър Петков, д-р Васил Радославов, Димитър Тончев и др. През 1924г., благодарение на щедрото дарение на стария читалищен деец Иван Войводов, се създава археологическо дружество „Бесапара“, а месеци по-късно – и първата музейна експозиция. Негов председател заслужено става самия Иван Войводов.

          В края на 1929 г. в читалището се открива и кино, което просъществува само 2 години, но бележи големи печалби и интерес. Филмите не са само с развлекателна цел – прожектират се и документални, като „В страната на съкровищата“, „Чудесата на морското дъно“, „Агонията на Византия“ и др. Училищата организират ученически посещения, като читалището прави специална отстъпка за учениците с по-малки финансови възможности.

Театралната сцена в читалището продължава да се развива, като пазарджишките граждани имат възможността да се насладят на спектаклите на актьори като Кръстьо Сарафов, Теодорина Стойчева, Владимир Трендафилов, Елена Снежина и др. През 1937 г. идва и режисьора Крюгер Николов, което изстрелва читалищния театър на нивото на професионалните театри в България. Източниците показват, че за три сезона тогава са изиграни над 100 представления.

След историческия 9 септември 1944 г. читалище „Виделина“ бележи нов етап в развитието си. На 3 октомври 1944 г, след съвет, се избира ново настоятелство и за председател е избран д-р Борис Даскалов. В следвоенния период, ръководителите на читалището се стремят да запазят всички стари традиции, както да създават и нови. Народния университет към читалището запазва дейността си, като се организират курсове по руска литература , руски и френски език. Същите години в театралния салон се организират множество благотворителни концерти, в подкрепа на бойците от войната и югославските деца. Организирането на общи художествени изложби продължава. Нова културна форма в крак с тенденциите от този период са работническите и абитуриентски балове.

         Театралната зала, като най-голямата в града, продължава да е център на всички културни дейности в Пазарджик – за тези няколко години (до 1952 г.) се създава Общински народен театър, обновява се театралната трупа, а сцената е ремонтирана. През 1952 г. общинския театър се сдобива със собствена сграда. Но с това театралната дейност в читалището не се преустановява – продължават да се изнасят нови пиеси и сатирични спектакли, като дори през 1958 г. е организиран и куклен театър с ръководител Николай Филипов.

През 1962г. читалище „Виделина“ празнува 100-годишен юбилей, за което е наградено с орден „Кирил и Методий“, а на 125-тата си годишнина през 1987 г. – с орден „Народна Република България“.

                 В периода до 1991г. към читалището се създават още духов оркестър, школа за изкуства, и литературен клуб „Алеко Константинов“. Организира се концерт на Симфоничен оркестър-Пазарджик, срещи с актьора и режисьор Милен Пенев, поета Иван Динков. Организират се още чествания на художника Георги Машев, поета Димитър Бояджиев, здравни беседи, викторини и други прояви. Всички събития на читалището се радват на любовта на пазарджиклии, а ако се съди по десетките златни, сребърни, бронзови медали – не само на тяхната.

         През 1962 г. е взето решение читалището отново да раздели дейността си с Културния дом на профсъюзите, като за него остават танцовият състав, естрадната група и класовете по пиано и балет. Идните години повечето днешни самостоятелни институции в гр. Пазарджик се обособяват отделно от читалище „Виделина“. Но за всички граждани е ясно, че то е първоизточника – тяхната „майка“ днес. То е първата светска културна институция във възрожденския Пазарджик, съградено с парите и труда на будните пазарджиклии –  не само се приспособява и модернизира според времето, но дори и днес е съхранило и продължава да спазва старите си традиции.

ИЗТОЧНИЦИ:

Алманах „150 години Народно читалище Виделина-1862, Пазарджик“, 2012, Пазарджик

Юбилеен сборник „СТО години Народно читалище Виделина – Пазарджик“, 1962, София

Батаклиев, Иван. „Пазарджик и Пазарджишко. Историко-географски преглед“, 1969, София.

Кантарев, К. „Пролетта на един град“, изд. Христо Г. Данов, 1983, Пловдив

Видният български художник Георги Герасимов е роден на 5 февруари 1905 г. в гр. Пазарджик. Завършва гимназия в родния си град, след което от 1926 до 1931г. изучава живопис при проф. Никола Маринов и графика при проф. Васил Захариев в Държавната художествена академия.

Специализира графика в академията за приложно изкуство в Прага при проф.Шимон и Швабински. Дипломира се с отличен успех през 1938 г. Работи като преподавател, чертожник и художник в София и Пазарджик. Първата си самостоятелна изложба, урежда в гр. Пазарджик през 1966 г. От 1930 г. участва във всички Общи художествени изложби в страната и представителни изложби на българското изобразително изкуство в чужбина. Носител на Орден "Кирил и Методий" и Почетен гражданин на гр. Пазарджик. Починал на 15 април 1977 г. в гр. Пазарджик.
Георги Герасимов дарява с Акт за нотариално завещание, Нот. Дело № 163 от 12. 02. 1977 г., на родния си град Пазарджик цялото си имущество, включващо голяма къща с ателие, магазин на бул. "България" в гр. Пазарджик и малък апартамент в гр.София, над 7000 художествени творби и албуми, повече от 840 лични, битови вещи и пособия за рисуване, своята нумизматична сбирка, спестовните си влогове и 1974 книги и списания както личният си и фамилен архив при условие, че Градския народен съвет – Пазарджик организира в къщата и ателието му постоянна изложба и музей с негови творби.
Споменатата в завещанието къща на Георги Герасимов, построена през 1905 г., е обявена за паметник на културата с протокол № 23 от 05.04.1989 г. на Архитектурната комисия при Експертния съвет на Националния институт за паметниците на културата, а с решение № 8 от 28.04.1993 г. на Колегиума на Министерството на културата на къщата на Георги Герасимов се дава статут на Къща-музей “Георги Герасимов”, филиал на Художествена галерия “Станислав Доспевски” – Пазарджик.

Музейната експозиция в къща-музей “Георги Герасимов” проследява творческия и житейски път на художника представяйки художествени произведения, документи и възстановеното му ателие.

Куршум джамия в Пазарджик е обявена за архитектурен паметник на културата /ДВ 98/1964 г./ с категория “местно значение”.

В периода на османското владичество в Пазарджик са съградени 20 джамии. До днес е запазена само една – Куршум джамия, строена през ХVІІ век, която била прочута с най-високото си минаре. Сградата представлява двупространствена планова композиция. Централнокуполна, еднообемна сграда: от куб чрез тромпи в ъглите преминава през осмоъгълен в цилиндричен тамбур и завършва в полусферичен купол с диам. 13 м. На кубообразния обем е противопоставен вертикализма на минарето – 50 м. По-ниското предверие е оформено с триделна аркада. Интериор: богато украсени михрабна ниша, мембер, дървена галерия над входа, полукръгла ниша /кюрджия/. Украсата е типична за вида сгради, ниска художествена стойност – надживопис с блажна боя от 1975 г. Запазена автентичност на конструктивната система – каменни основи, стени и купол – тънки тухли на варов разтвор, оловна обшивка на купола, късно укрепване с контрафорси.

В Лапидариума, който се намира в сградата на Регионален исторически музей, хронологически са експонирани находки, които не са включени във вътрешната музейна експозиция: статуи, пътни колони, жертвеници, култови фигури от камък. Показани са и архитектурни елементи – бази, капители, колони, архитрави.

Пръв Стефан Захариев осъзнава необходимостта от проучване и съхраняване на историята на родния край. Като владишки наместник на Пловдивския митрополит в Татар-пазарджишката кааза и представител на църковната община в града, той посещава 113 селища и грижливо събира ценни сведения с исторически и етнографски характер, като ги обобщава в своя труд „Географико-Историко-Статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза с една харта и таблица на различни стари памятници“, отпечатан през 1870 г. във Виена. Към читалище „Виделина“ Захариев създава значителна сбирка от монети, археологически паметници, църковни ръкописи и документи.
Първото решение за създаване на музей към читалище „Виделина“ е взето на общо събрание на настоятелството от 22 юли 1907 г. по предложение на Илион Стамболиев. От протокола става ясно, че към читалището вече има определена стая за музей и дори са изложени някои предмети. Начинанието от 1907 г. обаче остава без съществени резултати главно поради липса на средства.

На 28 януари 1911 г. 16-то ОНС приема Закон за старините. На 24 февруари читалището отново решава „да се турне началото на музея“ и определя за уредник д-р Ил. Матакиев. В няколко поредни заседания през декември се изменя читалищния устав, като се вписва нов чл. 3, според който се урежда музея.
На 13 декември 1911 г. музеят в Пазарджик официално започва своята дейност. През войните (1912-1918) активната културна дейност на читалището спира, а уредникът д-р Матакиев участва и в трите войни като военен лекар.

През 1980 г. музеят и градската галерия „Ст. Доспевски“ се местят в нова сграда, в центъра на града. Откриването е осъществено на специално тържество под патронажа на Людмила Живкова.

Преминал през етапите на любителско дело на патриотично настроени българи, утвърдил се като читалищен музей, развил се като държавен културен институт със статут на Околийски, Окръжен и Регионален, днес музеят заема значимо място в националната музейна система.

Постоянната експозиция на музея е представена в различни по своя характер и обхват на време зали. Обхваща голям период от време – от праисторията до новата българска история. Етнографската експозиция е обособена в автентична възрожденска къща, а родната къща на Константин Величков представя живота и дейността на видния пазарджиклия.
             В зала „Археология” посетителите могат да видят разнообразни образци на материалната и духовна култура на Пазарджик и региона: модел на жилище, антропоморфни и зооморфни керамични съдове от неолита и халколита, богата идолна пластика, култови предмети, антични, средновековни и западноевропейски монети, оръжия, накити и една от най-богатите колекции на оброчни плочи на Тракийския конник.
             Зала „Възраждане” представя Пазарджик и региона през епохата на Българското възраждане и участието на населението в националноосвободителните борби и Априлското въстание ( 1876 г. ) до Освобождението през 1878 г. Експозицията е изградена от оригинали, представящи богатите колекции във фондовете на музея: оръжие, монети, вещи на занаятчийските сдружения, старопечатни книги. Над 200 оригинални експоната организират тематичните центрове на експозицията-икономическо развитие на Пазарджик като стоково тържище; борба на населението за самостоятелна българска църква, за българска просвета и образование, за национално освобождение.
               Зала „Нова история” е организирана в три отделни, но взаимно свързани зали. В първа зала са представени важни за Пазарджик личности, част от органите за местно самоуправление след Освобождението. Централната част от експозицията е посветена на най-известните исторически и архитектурни паметници в града в ново време – църквата „Св. Богородица” и Старата поща. Показани са и планове на града от началото на XX век, дело на видни пазарджишки архитекти. Във втора зала са представени някои традиционни занаяти, характерни за града – шивачество, въжарство, шапкарство, кошничарство, тенекеджийство и др. Отделено е и особено внимание на селското стопанство, което е представено с много снимки, документи и оригинални материали, които дават представа за начина на селскостопанското производство през миналия век. Трета зала е посветена на училищното дело. В експозициите са представени културно-просветните, спортни и благотворителни дружества и организации в града, дело на местната интелигенция. Представени са и важни за Пазарджик творци, с особено значение за културния живот- писатели, поети, художници, журналисти, музиканти и др.

Централна сграда
пл. „Константин Величков“ № 15

https://museum-pz.com/

Часовниковата кула е построена през 1741 г. в средата на град Татар Пазарджик и е служела за градски часовник. По запазени източници се предполага, че кулата е била с форма на правилна призма  с основа шестоъгълник, осмоъгълник или дванадесетоъгълник, издигната върху постамент с форма на паралелепипед. Часовникът се е намирал в ниша, разположена върху пирамидата над постамента. Надпис върху плоча на кулата е гласял: “Честния Ибрахим ага Хайрулов ни удостои с направата на този часовник, който бие час по час и весели града” и годината на построяване на часовника по турско летоброене "1154". През 1924 г. часовниковата кула е разрушена и от нея остават само каменните основи и постамента, изпълнен със зидове от ломен камък с височина около 6 м над терена. Единствената известна досега фотография на кулата е направена през 1923 година от проф.Иван Батаклиев. Запазена е и картина на часовниковата кула от художника Стоян Василев. До около 1980 г. камбаната на часовниковата кула се съхранява в училище “Георги Брегов”, но следите и се губят след това.

"Ротари клуб - Пазарджик" започва да възстановява часовниковата кула по идея и проект на архитект Христо Герасимов. Новият проект предвижда възстановяване на кулата максимално близо до първоначалния си вид. Изработването на проекта и издаването на необходимите разрешителни отнемат около 7 години. На 24 май 2009 г. в Пазарджик официално е дадено начало на строителните дейности. В метална капсула, която е зазидана в стените на кулата, инициаторите поставят послание към бъдещите поколения на град Пазарджик, както и кратка история на кулата. За реализирането на проекта започват да се събират средства чрез дарителска кампания. Една година по-късно, часовниковата кула е завършена и е официално открита на 21 май 2010г. - Деня на Пазарджик.

В днешния си вид са запазени съществуващите каменни основи с височина около 6 м, които се надграждат със клетъчна зидария с редуване на тухли стар формат с плътна фугировка. Над тях се изгражда пирамида с височина 3 м, която осъществява преход към осмостенна призма. В нишата, където е бил оригиналния часовник, се разполага скулптури на покровителите на Пазарджик, св. св. Константин и Елена, изработени от професор Стефан Лютаков. Следва осмостенната призма с височина около 10 м, във вътрешността на която е разположена метална стълба и малки прозорчета за осветяване. На върха на кулата се поставят четири швейцарски часовника. Върхът на кулата завършва с четирискатен островръх покрив. Цялата часовникова кула е с височина 27 м с гръмоотвода.

Информацията е взета:

От Уикипедия/свободна енциклопедия - Успение Богородично Пазарджик, Часовникова кула в Пазарджик, Старата поща с Часовниковата кула в Пазарджик;От страницата на Регионален исторически музей - гр. Пазарджик : www.musem-pz.com